интервю за вестник "Дневен труд"
|
1. За Диляна Димитрова,
в. Труд, 15.01.2004
|
|
От Кръстю Лафазанов
|
- Г-н Лафазанов, станахте герой на първата премиера от 100-ия
юбилеен сезон на Народния театър. Какво е усещането да станете част от историята
на тази сцена?
- Крилато. Това е храм, в който трябва да благоговеем. Дребнотемието и бита
го загрозяват.
- В "Службогонци" влизате в кожата на Квасников. Кой беше прототипът
за вашия образ в спектакъла?
- Май ви приличам на Бай Ганя!? От костюма е... Няколко души вече ми го казват.
Но аз не ползвам прототипи. Правя си собствени графики и изследвания из дебрите
на душата на героя. Само си крада приспособления от малкия ми син. Той е човече-актьор.
Дори вече го канят да снима клипове... Може би всички деца са до време актьори,
докато забравят света на лафантазията и ги научим на овъзрастяващата сивота...
- Службогонците на Вазов са отрицателни персонажи. Но днес гоненето на успех
в кариерата не е ли похвална черта?
- Не по този начин.
- Мнозина смятат, че Алековия Бай Ганьо не е само отрицателен герой. Кое
е положителното у вашия Квасников?
- Той е смешно положителен. Дошъл е със списък да помага, но само на тези свои
и другари, които му дължат пари.
- Твърдите, че в театъра актьорите се борят за роли като за служби. Каква
според вас им е печалбата, след като излязат да играят пред празна зала?
- Е, актьора си има своята удовлетворяваща го изява, но публиката дали "му
влиза в положението"(смях). Изобщо нашата работа е тото.
- Кое е трагичното в комедията "Службогонци"?
- Постановката на реж.Иван Добчев е "Службогонците" и е негова версия
и сценарий, който включва и комедията, и разкази на Вазов. Погледната е от днешен
ъгъл и е трагично смешна в разказа си за обезличаването на човешкото достойнство.
- Вие пишете книги. Как щеше да наречете ваша творба за съвременните службогонци?
- Питайте Елена. Аз съм съавтор, съизмишляч, но тя е царицата на заглавията
и писането.
- На кого бихте я подарил и защо?
- Много книги сме подарили, но съм раз-два-раз-очарован от броя на прочетените.
Като разказвам историите описани в книгите, разбирам колко от хората са ги прочели.(смях)За
какво да подарявам тогава?
- Как бихте озаглавил ваша творба за криминалните истории у нас и в Холандия
преди Коледа?
- Не бих написал такава.
- Защо според вас престъпността у нас е организирана, а делата на държавниците
- хаотични и твърде артистични?
- За да е пълно шоуто, в което живеем. Ние лафторски го наричаме с Елена "Пълнолудие",
"Новолудие", "Уникум". Животът ни си е направо най-"Засуканата
финтифлюхана приказчуна"(б.а.-имената на книгите ни), която може да се
измисли.
- Преди дни един режисьор публично постави въпрос какво все пак иска обществото
от българския театър. Да бъдат скандални и халтураджии или драматици?
- Аз вече не се питам? Знам, но... освен да си сменя професията.
- Случвало ли се е да се срамувате от ваше участие?
- Никого не съм убивал, лъгал и очернял, за да се срамувам. Дори, когато се
шегувам, го правя със самоирония и в закачките си не влагам злоба. Не че не
мога, артист съм, ако искам, ще се справя... Но призванието ми е друго.
- Предвиждате ли скоро материалното
ни общество да се върне към духовните си корени?
- Пътят е все по-обратен и все по-далеч от духовността. Но има хора, които винаги
ще я отстояват. За другите ми е жал. Обаче никой Дон Кихот не е преборил вятърните
мелници. Ние у дома си помпаме надеждите, за да не преминем през живота си обезсърчени.
Живеем в обич и не се скъпим да я раздаваме и на другите. Така вече 20 г. Тези
дни имаме лаф-юбилей-ей! И 20 г. все по-лошо се чувства вързания ни в бутилката
Дух. Около нас имаше огромни тополи. Отсякоха 10 ли, 20 ли. Корените им изсъхнаха...
Други дървета не се садят. Бетони обаче никнат през балкон разстояние. Друго
не остава освен да си повтаряме- щом животът се гъбарка с нас, кучешки да ни
прощава, ще му препикаваме сериозностите.
Може би затова хората пият все повече- търсят изгубените си и затворени в бутилките
духове...
| 2. 11.І.2004 за Емил Русанов, в."Будилник" |
| от Елена Начева-Лафазанова и Кръстю Лафазанов |
- Благодарим ви много за това, което направихте за
българите в Лондон през новогодишната нощ!Как премина гостуването ви в UK?
Елена - Гостоприемно и топло по нашенски.
Къци - Чувствахме се сред свои.
Е - Емоцията на специалната нощ предполагаше и по-близки взаимоотношения.
Всички станахме приятели. Ще се срещаме отново, сигурни сме.
- Страхувахте ли се от срещата си с българите тук?
К - Имахме едно наум, но в положителния смисъл на думата. Очаквахме срещата
с нетърпение.
Е - Интоицията ни подсказваше, че няма място за страх. Постарахме се
да усмихнем всички.
К - Ако в рекордите на Гинес има раздел за най-много направени снимки
за 1 нощ, ще кандидатстваме. Накрая очите ми заприличаха на светкавици. Повече
от 400 снимки трябва да получа, ако всички ми изпратят по една на и-мейла. Чакам
е_k_lafazanovi@yahoo.com
E - Най-усмихнатите ще качваме на сайта ни http://lafazanovi.cult.bg
- За новогодишната нощ, организацията и програмата?
K - Радваме се, че местата дори не стигнаха за всички, които пожелаха
да сме заедно.
Е - Ние също много се забавлявахме с Къци и програмата ни достави удоволствие.
Ди Джея беше подбрал чудесни български хитове.
К - Организаторите се справиха много добре като за първи път за такова
мащабно събитие. Объркването с номерата на масите в началото беше част от шоуто,
нали?
Е - И тест за културно поведение на българите, които в културна среда,
шлифоват маниерите си и показват, че са достойни граждани на света.
К - Вече хвърчат и-мейли и се чуваме с няколко нови приятели от новогодишната
нощ! Това е успех за нас и организаторите. Надяваме се инициативата да набира
ход и българската общност в Обединеното кралство да живее сплотено.
- Бъдещи планове свързани с UK?
К - Надяваме се на нови срещи със сънародниците ни и в театрални зали,
където е силата ни."За идиотите, които се набиват в очи" е една комедия,
която си заслужава да видите.Вложили сме най-доброто от себе си. До скоро, до
нови срещи!
| 3. Вестник "Пари", септември, 2003. Ани Димитрова |
- Г-н Лафазанов,преди години сте щели
да играете в пиеса на Иржи Менцел, но под режисурата на Александър Морфов.
- Разминахме се.
-Но ето че сега самият Менцел ви режисира в "Мнимият болен".
- Слава Богу! Иначе щях "немнимо" да се поболея от разочарование.
- Очаквали сте тази среща?
- Като награда.Тази година ми е тръгнало на сбъдване на желания и студентски
мечти. Надявах се да се докосна и до таланта и добротата на Менцел.
- Режисирали са ви Роберт Стуруа,Юлия Огнянова,
Маргарита Младенова,Иван Добчев,Сашо Морфов,Теди Москов...,сега и Менцел. Когато
се сблъскват силни актьори и режисьори по-добър театър ли се прави? Как това
влияе върху крайния "продукт"?
- Когато се "сблъскват" нищо не става или по-точно всичко става на парчета.
Когато се срещат, сработват, уважават се като личности и се обичат, тогава се
раждат празничните спектакли. Те се намагнетизират с обичта и майсторството
на създателите си и тогава хората са привлечени като от магнит. Препълват залите.
- Преди броени дни в рамките на празниците
на изкуствата в Созопол "Аполония", бе премиерата на "Рапсодия в бяло", филм
на Теди Москов и с ваше участие. Как човек като вас се бори с баналността на
живота, с провинциалната безнадеждност - теми засегнати в тази продукция?
- Слизам от ринга. Не ми се участва в тяхната банална и безнадеждна игра. Оставям
ги да си се боксират помежду си рунд след рунд- г-н Баналност срещу г-н Безнадеждност
(смях). Аз живея, фантазирам и се забавлявам с децата си и с обичните си. Имам
трима вълшебници вкъщи - Гоги, Елица и Елена, които ме учат: "Не се оставяй
на проблемите да те ядат, изяж ги ти!" Може би затова съм леко възпълничък...
- Извикахте в едно от превъплъщенията си в "Улицата" - ПАРИ!
- Защо? И "вестник" ли трябваше да сложа отпред?!(смях) Е, тогава щеше да ви
го таксувам-реклама.
- А не на шега,знаете ли каква е цената,
колко струва родното изкуство?
- Няма цена - казва героят ми от спектакъла "Дядо Коледа е боклук". А-а, значи
е скъпо, ми отвръщат. Нещо такова! И на шега и не, изкуството не е стока, а
чудодеен лек за душата. Да, бе, ще вметнат някои, ами билетите?! - значи го
продавате! А, билетите!? Билетите са само символичен договор, че ще дойдете
на срещата ни, да се подготвим, да се гримираме и костюмираме. То хартията и
отпечатването им струва колкото тях самите, а не представлението, изкуството...
- Играете в постановката на Мариус Куркински
"Кралят Елен". А възприемате ли се като краля на родния театър - на родната
комедия, когото определят като човек с богат диапазон от емоции, умеещ да играе
от детинска наивност и ангелско простодушие до злодей?
- Ако се казвах Крал Франтишек като героя на Чапек, и тук, и в Чехия, и навсякъде
щях да съм си Крал, но понеже съм Кръстю, такъв ми бил кръста - само за час
- два да съм крал и после - да яхвам тролея…(смях). Това ми харесва в професията
ми - различните светове, в които плувам на сцената. Не казвам, че животът не
е интересен, но не мога да бъда Дойка. А в театъра мога! Това не е по силите
и на най-могъщите крале. Значи ние, актьорите, сме по-могъщи и от кралете.
- Какво е да си хем Санчо Панса, хем Дон
Кихот - в театъра и в живота?
- Човек е многолик. Много повече от две души се спотайват в нас… Бих си побъбрил
на тази тема с Яворов.
- Кои са най-големите "Фантасмагории", които
са ви хрумвали?
- Че ще мога да отида и видя всяко кътче от Земята, преди да се зарея из космоса…
до другия живот. (смях)
- Определяте сам себе си като "измисляч"
на различни истории. Как бихте озаглавили историята на българския театър и актьор,
а и вашата собствена?
- Кладенец с две дъна… И двете пробити.
- Актьорът съавтор ли е на спектакъла?
- Според мен да, но зависи от режисьора. Някои провокират творчеството на актьора,
други предпочитат да поставят "хореографията", две стъпки наляво, три-надясно…
и артистите да танцуват.
- Кога се "ражда" актьорът? Когато се получи
импровизацията на сцената ли?
- Когато мине премиерата! (смях) Казваме - "родих се". Олесних се, пък викаше
баба ми! Родих се или "родих". И двете са точни. Ролята си е рожба, откъдето
и да го погледнеш. Импровизацията е дълго подготвян процес. Много трябва да
репетираш, докато набереш смелост да се впуснеш в нея.Дългоопашата тема… Да
не я зачекваме, че ще осъмнем.
- По-лесно ли е, когато на сцената си партнирате
с именити актьори като Велко Кънев в "Кухненският асансьор", или с Руси Чанев,
с Христо Гърбов например във филма "Хълмът на боровинките"?
- С удоволствие работя с всичките си колеги,и известните, и по-младите. Не търся
да ми е лесно, а да ми е приятно партнирането и да се родят добри неща. Хубавият
репетиционен период ражда харесвани представления. Ако ние се кефим, докато
работим и публиката го прави после като гледа. Закономерност. Започнем ли да
се измъчваме, да не ни доставя удоволствие репетицията - лош знак. Виж, с Иржи
Менцел това не може да се случи! Всяка репетиция е като празник. Той обича актьорите!
Тази му обич пали и нас да дадем най-доброто от себе си. И с Роберт Стуруа така
работихме. И с Велко Кънев се работи така-купон, както казва дъщеря ми. Жалко,
че това е само едното лице на театъра. Другото - битовото, банално безпаричното,
дрипавото, по-добре да го държим натъмно… зад кулисите.
- До кога според вас в животът ни, българинът
ще бъде разколебан между скепсис и фетиш към чуждото и всичко "българско и родно"?
- Докато сами решим кое е по-полезно за самочувствието ни на граждани на света.
- Когато животът ни вземе на подбив и се
гаври с нас, как трябва да му го върнем?
- С лихвите.
| 4. Вестник "Стандарт", октомври, 2003. Албена Атанасова |
- Г-н Лафазанов, в премиерния спектакъл
на Сатирата "Мнимият болен" от Молиер, Вие за първи път работихте с Иржи Менцел.
- Надявам се, не за последен.
- Разкажете как се запознахте и как общувахте с него по време на репетициите.
- Запозна ни Рашко Младенов. Много съм благодарен, че ме предложи за ролята.
Бях на косъм да се размина с тази среща, защото в едномесечния период на репетиции
имах две турнета в Албания и в Русия. Не можех да присъствам на 12 репетиции.
И почти се бях примирил, че ще ме сменят… Но Менцел каза, че ще ме изчака. Кацнах
от Москва в 16.30ч. след седмица на друга вълна и в 19ч. излязох на генерална
репетиция с публика. Един от най-дългите дни в живота ми! Заслужаваше си изпитанието.
- Припомнете си някоя забавна история от този период.
- Всичко ми беше интересно. Материалът го позволява - ведра комедия! И резултатът
се усети след премиерата. Приятелите до един ни благодаряха за разведряващия
душомасаж.
- Научихте ли г-н Менцел на български език или той Вас на чешки?
- Не беше нужно, имахме страхотен преводач и асистент режисьор - Ники Гундеров.
Той учи режисура в Чехия и подозирам, че скоро ще се чуе за успехите му и у
нас. Е, аз все някои думички научих…, обаче няма да успея да си напазарувам
в Чехия без пантомимически способности. Но понеже Елена лежа в болница в Прага
с едра шарка (бяхме тръгнали на фестивал в Германия), тя трябва да е понаучила
повечко думи и ще ми помага. Накарахте ме да се размечтая да отидем отново в
Прага. Не-е да лежим от шарка… Засърбя ме от мечти. Тръгнало ни е на пътешествия
тази година. Пък получихме и едни хубави предложения… Но да не натъжа тези,
които са в амок и задънено безпътно настроение. Само ще вметна, че и на чешки,
и на български, на всички езици в света, смехът не се нуждае от превод и е универсално
лекарство. С риск да се препреповтарям, ще поканя всички тъжници в театъра.
Не стойте затворени в панелките. Елате да подишаме заедно от смешния театрален
прах и ще видите, че усмивките са заразни. Нали няма нужда от превод?
- Възбудихте любопитството ми. Издайте малка част от онова което Ви предстои?
Какви са проектите ви със сценичната Ви и житейска партньорка Елена - спектакъл,
книга, филм? Тя винаги удобно се прикрива във вашата сянка, но зная, че е двигател
на творческите ви проекти.
- Имате перфектна агентура. Тя е не само двигател, а и вдъхновител. Мисля, че
сме добър екип. Предстои ни от всичко по малко. Повече турнета. Представленията
и книгите ни са постоянно на дневен ред. На финиша сме и с най-новия си спектакъл.
- Има ли си име?
- "Бутиквеници или бутикови личности" комедиен и музикално-поетичен спектакъл
по авторските ни (лафторски) книги и няколко от бисерите на Фотев и Дубарова.
Интересува ни как хората на духа днес оцеляват в убийствения груб свят. Представяме
двете маски на живота - бит и душевност. Повече като ви поканим на премиерата.
- Пак сте избрали лафалафско заглавие, типично във вашия стил. Кога ще е
премиерата?
- Не искаме да насилваме нещата, но ни се ще да е скоро и на сцена, където ни
желаят. Защото нашия Театър "Ела" няма своя. А моленето за приютяване напоследък
стана доста пазарно мероприятие. Но си баем - хайде да не се отказваме.
- А нова книга?
- Пече се във ф…айл на компютъра.
- Как успявате да издавате сами книгите си, да финансирате спектаклите си?
- Не сами, имаме няколко самоотвержени приятели, които помагат.
- Тайна ли са? Пазите ги само за себе си?!
- Те ни пазят… от разочарованията идеите ни да посърват в чекмеджетата. Казват
се Стефка и Митко Михалеви от Бургас, Ружа Георгиева, Володя Пачев, Стойко Василев,
Людмил Терзийски от София, Румен Тодев от Лас Вегас, Георги Паунов от Лондон,
Елена и Константин Щереви от Дорсет, Англия. Но обикновено винаги и отвсякъде
изрязват имената им, таксуват го като реклама. Въпреки всичко те нито веднъж
не казаха, че не е рентабилно да "се харчат" за щуротиите ни.
- Значи се смятате за щастливци?
- Може и така да се наречем. Или щастливо очакващи.
- Чух, че книгите ви "Засуканите финтифлюхани приказчуни", "Пълнолудие",
"Уникум" ще се превеждат на чужд език.
- Шах! Толкова бързо ли се разчува? Това беше най-новата щастлива "бомба", която
ни подхвърлиха преди дни - ще се опитат…, о-пи-тат (!) да преведат засуканите
ни книги на чешки. Бяхме подарили книжките вместо поздравителни картички за
премиерата на Иржи Менцел и той поискал да му преведат това, после-онова. Преводачът
ни направи най-страхотния комплимент: толкова се забавлявали, от години не били
чели по-свежо и заразно нещо. Подкосиха ми се краката от вълнение. Като казах
на Елена, започна да плаче… Но Менцел е такъв - щедро обича, хвали, насърчава.
Общуването с хора като него те кара да усещаш истинска радост от живота. Ние
с Елена отдавна се отказахме да мечтаем за подобна чест, всички казват, че игрословиците
ни са непреводими. А-а, и ние мислим,че си е геройство човек да се захване с
такава "лафатална" работа. Но мечтаем да ни опровергаят. Стискаме палци на кандидата
за орден за храброст!
- Докато пътувахте с Елена през лятото из Европа, не Ви ли се прииска да
играете в Комеди Франзес или в Ковънт Гардън? Може ли не особено заможният български
актьор да остане патриот?
- Вие мислите ли, че има актьор, който да не мечтае за такива прочути сцени?!
Те са съхранили духа на десетки поколения знаменити артисти. Но ние едва ли
ще играем вътре... в този живот. Остава ни утешението, че можем да се снимаме
пред тях. Ето, тази снимка я правихме пред барелефа на Молиер пред Комеди Франсез,
още преди да подозирам, че след месец ще ме поканят за роля в комедията на Молиер.
Но ние българите сме твърди и мистично издържливи като камъните от Стоунхендж
и току виж сме дочакали Господ да ни възнагради за търпението. И за устояването
на "мисията" ни, както се залъгваме. Всъщност за нас нашата най-топла публика
са сънародниците ни. И когато играем в чужбина, с повече българи в залата е
по-уютно. Не съм сигурен, че ще зная как да разсмивам хора от други нации, с
различна култура. Макар, че и без превод игровият театър достига лесно до зрителя.
В античния театър на Саранда, Албания ни аплодираха бравурно. Отзивите за "Бурята"
бяха чудесни. Сега очакваме отзивите от московския печат за "Кралят-елен".
- Каква е публиката в двете страни? Много преди нас ли са като култура или
пък ние сме ги изпреварили?
- Тази публика, която идва на нашите спектакли и у нас, и при тях, е културна,
начетена, и в същото време освободена. Това ми харесва. Публиката е различна
и въпреки всичко за харесвания спектакъл е винаги еднаква - благодарна и възторжена.
Не искам да ви заблуждавам, поне сто пъти на ден ми е хрумвало да се откажа
като вляза в порутените ни театри Тук, след като съм видял блестящите сцени
Там. Мисля си, че бедността ни е порок. Опорочава и културата, и възпитанието
ни. И се чудя защо въпреки всичко продължаваме да работим "несериозната" си
опърпана актьорска работа. Защото май в това се спасяваме - да виждаме не помръкнали
озлобени очи, а греещи очи! На хора целунати от театралната магия. Знаете ли
на какво ми приличат тези очи - на цялото звездно небе. Затова наричате актьорите
звезди. Ние отразяваме светлата радост от очите на публиката си.
| 5. Вестник "Дневен труд", август, 2003. Диляна Димитрова |
- Току-що се завърнахте от Лондон, на арт
гурбет ли бяхте?
Къци: - Осъществихме мечтано от десетки години "сватбено пътешествие".
Както се казва - да се докоснем до културата и историята на Европата, към която
ще се присъединяваме. Заредихме се с идеи и впечатлeния за новите си книги и
спектакли.
Елена: - Приятелите ни Ели и Константин Щереви от Англия знаеха за консервираната
ни мечта по Лондон, Париж и Венеция и "сбъднаха приказката ни" като подарък
за рождените ни дни и 20 годишнината от съвместното ни животъркалутане с Къци.
Къци: - Използвахме разходката да обсъдим и някои общи бъдещи арт проекти
с английските ни приятели.
- Лондон се превърна в любим на родните
театрали. Сигурно и вие
мечтаете да се качите на английска сцена?
Къци: - Канени сме да играем с Елена лафторския си спектакъл "За идиотите,
които се набиват в очи" и на лондонска и на други чужди сцени отвъд океана.
Дано през новия сезон се отвори възможност за финансиране на турнетата ни с
Театър"ЕЛА".
- Успяхте ли да видите британски спектакъл?
Елена: - Само на плакатите пред театрите на Пикъдили.
Къци: - И да се щракнем пред един за спомен с Ралф Файнс ("Английският
пациент") в най-новата му роля Бранд. Много бързо притичвахме покрай театрите
и в Лондон, Париж и Венеция, защото сме във ваканция.
Елена: - Е, сърцата ни подскачаха в ръченичен такт 7/8 от вълнение, признай
си, Къци…
Къци: - В някой друг живот. Сега ме дърпа към Холивуд… да го разгледам.
- Кое място по време на сватбеното ви пътешествие
предизвика у вас особени емоции?
Елена: - Айфеловата кула! Пращаме си SMS - поздравите на близките от
там, а те звънят на пожар - по bg телевизията съобщавали - запалила се кулата.
Къци: - Да бе, Кръстю Лафазанов толкова горещо желаел да я види тая ЛАйФелова
кула, че като стъпил на нея - пфууф!!! Истината беше, че оправяха някакъв кабел,
излязоха няколко искри, а после може и малко дим да е имало. Под пожар се разбира
друго, нейсе, но жадните за сензации информационни агенции навсякъде по света
си приличат.
Елена: - Може пък духът на инженер Айфел просто да ни е поздравил с мини
фойерверк - ей, това са ония Елена и Къци, дето от двайсет години ме сънуват
и прочие. После последва и "новината - Лафазанов едва не потопи и Венеция"
Къци: - Без майтап, слизаме в Италия и от България ни звънят - удря ли
ви градушка, как е невиждания потоп…? А над нас във Венеция - слънце грее. Да
плаче ли човек, или да се смее.
Елена: - Или да очаква ЛАйФеловски процес, в тия подозрителни времена?!?
- Все пак не на шега вече изпълнихте обещанието
към съпругата си за сватбено пътешествие,
дадено преди 20 години. Има ли и други неща, за които сте й се клел
напразно?
Къци: - По-честно е да си призная, че Косьо Щерев ме отсрами с поканата
си, иначе още щях да отлагам поради неромантични причини. Във ВИТИЗ си обещахме,
че ще се заведем във Венеция като се оженим, не подозирахме какви времена ни
чакат.
Елена: - Хубавото на обещанията е, че нямат срок на годност. Не се вкисват.
В очакване съм да се сбъднат. Човек не обещава лоши неща.
Къци: - Така, че обещавайте смело. И както се казва в един тост - Да
пием за любимите ни жени, които вярват на всички наши истории!
- Кое беше най-романтичното място, на което
бяхте с Елена?
Къци: -Венеция! Там просто си в друг свят.
- Почувствахте ли се като един Ромео на
поетично място като Венеция?
Къци: - На такива места човек наистина няма възраст.
- Ако бяхте гондолиер, накъде бихте отплавал
със своята Жулиета?
Къци: - Тайна, за да не хукнат папараци по петите ни с по-мощна гондола.
- Като обикаляхте из тези толкова описвани
в световната драматургия
места, сещахте ли се за реплики от класически спектакли, в които сте
участвали?
Къци: - Нямахме време за спомняне, защото "записвахме върху нови мозъчни
файлове" - попивахме като сюнгери впечатления и картини, които едва сега у дома
успяваме да асимилираме и осмислим.
- Какво заглавие бихте сложил на това закъсняло
сватбено пътешествие?
Елена: - Ще оставим това на дъщеря ни, която сподели закъснялото ни пътешествие.
Разчитаме на неопорочения й поглед и фантазия. Заглавията са най-трудната работа.
Къци: - 100% пак ще е някое засукано финтифлюхано заглавие, тъй както
си ни знаете.
- Нещо ала "Лафазанови от горещо желание
подпалиха Айфеловата кула, потопиха Венеция"?
Къци: - Нищо не обещавам. Елица ще го измисли.
- Предстои ви участие в "Немили-недраги",
почувствахте ли се немил или
недраг в чужбина?
Къци: - Точно обратното. Бяхме заобградени от приятели и доскорошни почитатели,
които се превръщаха в приятели. Дай Боже всекиму!
- Смятате ли, че идеите в повестта на Иван
Вазов - които ще изпълните
на сцената на Народния - са все още валидни?
Къци: - Зависи от трактовката, от прочита. Гениалните творби са общовалидни.
Нужно е само да оцелиш ъгъла, под който ще ги осветиш днес.
- Може би "Службогонци", където също ще
играете, ще е вечно актуалната
тема у нас?
Къци: - Не само у нас.
- Срещнахте ли се с българи по време на
това семейно турне?
Елена: - Някои ни чакаха, други срещахме случайно, но без да се уговаряме
с всички се разделяхме - до скоро, нали ще се видим пак.
- А станахте ли свидетел на нечии неволи
в странство, подобни на
Байганьовите?
Къци: - Не. Точно обратното, бяхме сред българи с добър бизнес, приети
и уважавани заради таланта и размаха, с който работят. Жалко, че у нас още дълго
няма да има правила и условия за почтен бизнес.
- В чужбина ли е по-възможно да срещнете
хора като Странджата или в
България?
Къци: - Светлите щедри души са неиндентифицирани летящи обекти.
Елена: - Късмет е да ги индентифицираш, да влезеш в тяхната орбита и
да се почувстваш като част от космоса чрез тяхната космополитност.
Къци: - Нашият Странджа се казваха Щереви, Паунови това са хора, които
имат талант да бъдат приятели.
- Кое ви беше най-домиляло в родината, като се прибрахте?
Елена и Kъци: - Сладкият български език, на който ни посрещна малкият
ни син.
|
6. За в-к "Вестник
за дома", декември 2003г.
|
|
от Елена Начева-Лафазанова
и Кръстю Лафазанов
|
Макар, че двамата играем в едно невероятно
смешно представление със заглавие "Дядо Коледа е боклук"(реж.Велко
Кънев, Народен театър), след рождените дни на децата си най-много обичаме Коледните
и Новогодишни празници. На нашия лафалафски език си им викаме Пълници. Стараем
се да не поемаме работни ангажименти, за да се чувстваме и ние бели хора, да
се отпуснем, да се смеем с близките си, а не да пак да работим. Но за тази Нова
година наш близък приятел ни отправи покана да я посрещнем със сънародниците
ни живеещи във Великобритания. Не можахме да откажем, защото събитието си заслужава
- Новогодишен бал, който ще стане традиционен, а ние един вид ще сме за кадем.
Стана ни приятно. Лятото бяхме на гости в Англия, но много недоразгледани зали
останаха в Националната галерия в Лондон. Затова пак тръгваме с надеждата да
успеем да ги видим, също и Музея за модерни изкуства, Театъра на Шекспир, да
отскочим до Кеймбридж. Ние сме скитници- пътешественици по душа. Обожаваме да
пътуваме през кътчета на цивилизацията и да се срещаме с нови хора, различни
от нас.
Благодарни сме за поканите на нашите приятели-гидове сем.Щереви и сем.Паунови,
които ни подаряват незабравими пътувания. Зареждат ни с много идеи и впечатления
за бъдещите ни книги. Когато започвахме издаването им през 1995г. дори и не
подозирахме, че книгите ще станат наша потребност. Ние сме хора, които обичаме
да споделяме преживяното. Почитатели ни пишат колко терапевтично им действат
нашите лафантазии и случкавици и ние се палим за още. Макар "времето"
да става все по-безкнижно, по-нетеатрално в смисъл на липса на средства тези,
които имат духовната потребност да си позволят книги, театрални вечери…
Пътуваме из България и тенденцията, която направо съсипва всичките ни мащабни
и пищни измислици (планове) е на невъзможен праг за билетчетата. Не може ли,
молят, по 2 лева, по 1,50… Звучи страшно обезсърчаващо. Досега да бяхме излезли
с поне още 3 театрални заглавия с нашия Театър "ЕЛА" и поне още две
книги, но реалната картинка е смутителна. Материал, колкото щете в компютъра
и в главите ни, но ча-ка-ме.
И ние не знаем какво - Неволята ли, що ли, да оправи каруцата, с която държавата
ни се е запътила към световните магистрали. А иначе колкото по-луксозни лимузини
ни газят, толкова по-нелъскава ще са културата и изкуството. Друго не ни остава,
освен да кривнем усмивка и… Лашапка на тояга до другия живот! Обаче знаем как
да надхитрим тъгобите си в тоз. Надсмиваме им се. Припикаваме като кучета ,
сериозностите на "кучещкия" си живот. Събираме се с приятели и си
правим смешни матинета и вечери, които запълват потребността ни от игра и забава.
За всеки празник си правим малки семейни и приятелски представления. Децата
много се радват. Гледаме да сме доволни и щастливи от всеки споделен с тях миг.
Всъщност кариерата е един огромен балон, който се спуква и остават само парчета
в нечий архив.
А обичта и преживяното с децата ни е инвестиция в бъдещето. Има хора, които
заради кариерите си, жертват семейство и деца. Ние никога не сме избирали между
двете, търкаляли сме задълженията си успередно, доколкото можем, е жената, майката,
естествено с повечето жертви и отлатания на сценичните роли във времето. Но
от позицията на времето виждаме кое е било по-ценното. Не съжаляваме за никой
пропуснат филм, или роля. Може би, ако бяха в Холивуд или на Бродуей, можеше
и да съжаляваме, но… и те за другия… път! Иначе за премиера чака новият спектакъл
в нашия Театър"ЕЛА"- "Бутиквеници или бутикови личности"по
книгите ни, творби на петя Дубарова и Христо Фотев. Истината е, че повечето
държавни театри не искат да ни допуснат на сцените си, като поставят невъзможни
условия. Някои директори ни го казват направо- конкурирате продукцията ни. Събираме
материал за скечове... Изобщо не ни пука. Пука ни дали публиката ни иска. Изобщо
пука ни от други неща в живота. Може би затова завистта и злобата нямат достатъчно
голяма гума, за да изтрият от лицата усмивките ни, просто сме в различно от
тях измерение. Е, лепят се по нас. Но няма как да ни досегнат в сърцето. Пожелаваме
го на всички, които с успехите си предизвикват тъмното в чужди души. Не се оставяйте
да ви досягат! Приемете го като рецепта.
Смятаме се за богати родители. Имаме безценни деца. Каката ни е абитуриентка
и кандидат-студентка. Ако ви е любопитно дали иска да става актриса, иска. Но
не вижда особена перспектива и за наша радост няма да кандидатства това.
Малкото ни момченце още няма три години, но говори и ни шашва с разсъждение
като, че ли е живяло поне 300 повече от нас. Не ние ще го учим, той нас ще ни
"нареди" и ще се грижи за нас, щото ние не сме за това Време родени.
Едрички сме, но ни лактите ни помагат, ни уменията ни да се целим под кръста.
Така, че героите на деня ще са все по-други, все по-далеч от културните среди.
Но опитваме да гледаме ЛАФилософски и на това. То ни е предначертано, с това
трябва да се преборим. ОК. С усмивка напред!
Позволете като новогодишен поздрав да подарим на вас и читателите ви един наш любим откъс от книгите ни "Новолудие и Уникум"(две книги в едно тяло). Или нещо като семейство!
(откъс)
За
Ф О Т О Г л А Ф И Я Т А
Познаваме ли се или не се познаваме? Щом четете нашите измишльотистини! Здравейте!
Ако не сте открили свои рецепти как да си забъркате пъстри преживявания и незабравими
спомени, надникнете в нашите. Който не е гладен за усмивки и сладки забавления,
да си оправи настроението и талията с пасти ... след това!
Нашето откритие!
Забелязали сме, че семействата, които обичат да се щракат за спомен, заздравяват
своя съюз. Всеки фотос става незаличим документ - отпечатък на семейно щастие.
Любовта, децата ни, семейството събуждат цветните ни сънища, улавят ги и ги
превръщат в уловени пеперуди. Какво е уловения пеперуден миг - пъстър, весел,
усмешаващ. След едничко "щрак" сладкото ни минало е обречено да ни
съпътства и в най- далечното ни бъдеще.
Вземаме си само фотоЛАпарат, лафилм и една щипка (5-6гр.) настроение за забавление.
Настроението вземаме заради онова духовно електричество, което ни е нужно да
накараме попиващата спомени хартия, да изпъстри живота ни с всички багри.
Дъгата дори би завидяла на това многообразие на цветове и ... Спомени мечти!
Защото няма очарование, което да се мери с вълшебството на сътвореното в радост
и любов. Фотоглафиите ни могат дори да загладят кавгите и да оцветят сивотата
на ежедневието.
Урок по композиция
Дъщеря ни Елица веднъж ни направи снимка. Не че само веднъж ни е фотогЛафирала,
но този път ни издокара в уникумна поза:
" Мама и тати сред другите дървета ".
Къде е разположила своя обект?
Кое е център?
И какво е искала да ни каже?
Ако е: "Мама и тати са две от чудес-ните дървета отсреща. Я, да ги щрак-на!",
добре, Елица. Това също е нестан-дартен и оригинален поглед към нещата. На фотоса
има десетина дървета и ние с тати долу в левия ъгъл се пъчим като дървесни гъби.
Колко сме сладки, изяж ни! После що не вземеш един урок по композиция. Не е
отровен.
Животът
като фотогЛафска лента
Режеш от нея епизодите с отрова, колажираш другите. Копираш обичните мигове
с обичните хора и така премон-тираш живота си. После си го пускаш, гледаш и
блажено си съпреживяваш хубавото отново.
Опитай. Режеш. Е, не всичко, не всич-ко. Има болки, които са корените ни, пуснати
дълбоко в живота. Режеш всич-ко друго, което подло ни гризе и дави в тъгоби.
Режеш и хвърляш. Да, можем да излъжем сами себе си, защото паметта е най-изменчивата
величина.
Ако не сме запечатали миг на фотоглафската си лента и се опитаме да го възстановим,
откриваме, че повечето неща са се изтрили, изветрели. И ние в спомнянето май
повечко си импровизираме и си слафосъчетаваме преживяното наново. Правим го
неволно, но и нарочно да си го направим, ще е за наше си добро. Видоизменяме
гадурските епизодчета, прекостюмираме ги с ножицата и иглата на лафъображението
си и ето, че премонтираната Нова лента е чудесния ни мечтан живот. Мечтаем за
бъдещето, но едно мечтано минало също не е за изхвърляне.
Вместо да се самосъжальосваме - да пробваме тази рецепта за душолечение*.
След операция туморите се изхвърлят. Не се хербаризират. Същото правим и с изрязаните
лошотии от лентата. Дори и не помисляме да си сглобяваме друга лента. Заслужава
ли си? Напротив. Смятаме го за губивремство. Веднъж сме си губили времето, защо
да страдаме отново. Ако сме се поучили, хвърляме болката на боклука. Ако ли
не, има Кой да ни я струпа отново връз главите, пред вратите. Хвърляйте смело.
Не РОБувайте на вехториите, зад-ръстили спомените ви. Сърцата ни са като претъпкан
гардеРОБ със старотии и страхотии. Имат нужда от въздух и проветрение. Като
дрехите и душите ни ги ядат молците на времето. Затова!
След санитарния си душопоЛУДен, напръскайте обилно с ЛАФталин**.
_________________
* От ремонт може да се нуждае и душа, но тук визираме синонима му, душа!
**Препарат, който спомага мъката да не ви гризе като молец душата