интервю за списание "Тема"

интервю за списание "Жената днес"

интервю за списание "Суета"

интервю за списание "Ева"

- Г-н Лафазанов, как се чувствате в потури, фрак и папийонка в премиерната постановка на Народния театър "Службогонците"?
К - Радостен, че играя Вазов в юбилейния 100 сезон на театъра ни.

- Бихте ли разказал малко повече за ролята си на Станчо Квасников? А вие Елена, как го възприемате в това превъплъщение?
Кръстю - Понеже съм актьор, по-добре ще ви представя Квасников с играта си в този момент. А след време ще си спомням с удоволствие за ролята и когато вече не се играе, ще съм по-многословен.
Елена - На премиерата беше приятелят ни-чудесният актьор Димитър Манчев, който е играл Квасников преди 45 години. Това ще ми е особено любопитно- да се направи паралел между постановките и образите. Или двамата Митко Манчев и Къци да разказват за своите образи...

- Станчо Квасников е определян като "хитър провинциалист". Какво e за вас провинциализмът?
К - Не знам какво се влага в тази дума. Не я употребявам. Героят ми си има своите самозаблужденията. Преследва своето си добро на фона на други самозабравилите се в стил "аз с какво съм по-лош от..."
Е - Изобщо духовното осиромашаване не е по териториален принцип столица-провинция. Къци е роден в северната ни морска столица, аз- в южната морска столица. И двата града са в провинцията на България, която е провинция на Европа, тя от своя страна е провинция на земния ни свят, който е бълбооока провинция на Космоса.
К - Употребявам думата провинция, когато искам да се похваля, че излизам сред природни красоти, далеч от бетоните и прахоляците на големия град.
Е - Пък и хитрецът "столичен" или извънстоличен са си от едно тесто, с една засваска. По този повод се сещам за едни женици в читалището на малък град, където играхме с Къци, които ни посрещнаха с болката си "тия мошеници от София вижте докъде ни докараха!". Казваме им "мошениците и тук, и там са си мошеници, крадат и лъжат еднакво"... Но те настояваха, че всичките им проблеми идвали от мошениците в столицата.
К - Накрая, след като играхме в пълна зала за 500 души, ни отчетоха 230 продадени билета, т.е. ограбиха труда ни... Хитреците и мошениците сигурно и в по-цивилизования Ню Йорк или Париж са същите.

- Вероятно всеки актьор заобичва персонажите си - независимо дали са "добри" или "лоши". Вие как се спогодихте с вашия Квасников, имаше ли вътрешна борба?
К - Актьорите обичаме ролите си като рожби. Затова е игра- да влезеш в костюма и в душата на образа.
Е - По-скоро вътрешните ни борби да се спогодим със самите себе си, не с играните образи.
К - Има хора като Бай Станчо, които е по-добре да не ти сядат на трапезата. Но в него има и нещо симпатично. Затова за мен е клипов образ, събирателен. Състрадателен службогонец (смях).

- Иван Добчев се слави като режисьор, който не дава огромна свобода за импровизации. Вие страдахте ли от някаква "липса на въздух"?
Е - И двамата сме работили с Иван Добчев в "Албена". Не само, че насърчава импровизациите, но им се радва чистосърдечно, стига да са сполучливи, в стилистиката на спектакъла.
К - Представлението е обща работа. Колкото е отговорен режисьора, толкова и актьорите за крайния резултат. Режисьорът води, съветва, подсказва...
Е - Отдолу нещата се виждат много по-ясно.
К - Режисьорът в нея се обади! Права е.
Е - В репетициите с Иван идва един момент, когато той иска актьорът сам да прецени нещата си и да "изсвири" партитурата си през своя инструмент, без да е фалшиво. Когато се мъчим да следваме режисьорските указания и не се чувства добре, Добчев казва "забравете какво ви е казал режисьора, вие сте артисти, вече ще го направите по-добре от мен."
К - От липса на въздух страдахме всички по време на репетициите заради генералния ремонт на театъра (смях), а не в работата си.

- Къци, работихте с Менцел в "Мнимият болен". Що за човек и съответно театрал е той?
К - Синоптик на човешката душа(смях), около който винаги е слънчево, топло. Няма ниска купеста облачност, нито превалявания... от сълзи по репетициите. Само забавление! Какъвто е и върховния смисъл на работата ни. Ако актьорите не достигнат момент на забава, тормозят и публиката. С Менцел тормозът е изключен.

- Обикновено режисьорите обявяват очакванията си от актьорите. А вие какво очаквате от един режисьор ?
Е - Да ни обича.
К - И да ни харесва.
Е - Във всяка работа е като в любовта. Ако няма чувства, актът не се получава.

- Обичате да се шегувате и го правите по неповторим начин. Какъв е най-смешният номер, който ви е погаждал колега. А публиката правила ли ви e някога "номера"?
К - Публиката не прави номера. Тя е искрена като дете, когато влезе в залата. Виж с колегите непрекъснато се майтапим, за да сме в настроение, да избягаме от бита.
Е - Забрави скобичките и прашките...
К - О, да, когато играех в кукления театър- Варна, ходихме на турнета и в едно селце хлапетата ни мереха със скобички. Добре, че играех "мека мебел" и бях кресло от дунапрен... Момичетата се върнаха със скъсани чорапогащи.
Е - А на "Тартюф"- момичето и момчето с бутилката водка на 1 ред... и вика "О, Шоа Лин, здравей!"?!
К - И това бях забравил, добре, че е тя... Всъщност тийнеджърите и хлапчовците или публика в нетрезво състояние вгорчава понякога играта ни. Знам, че са изхвърляли мотан зрител, който е мачкал метална кутийка от бира - пук-пук-прас... (смях).

- Често влизате в образа на малкият човек. В какво е чарът и привилегията му пред "големите"?
К - Аз съм си малък човек, нито съм принц, нито цар, нито господар... освен на себе си. Големците, големеещите се по-точно, не ги разбирам.
Е - Всеки е космическа прашинка. Значи погледнато от по-широк ъгъл, всеки е малък. Възгордяването ни прави смешно нелепи.
К - "Големите" са били и са малки хора, едни от нас. Големи стават с таланта и с човешкия си чар, с работата си. Не е много едър нито Тодор Колев, нито Наум Шопов, Илка Зафирова, Катя Паскалева, Георги Парцалев... Целта не е да ги изброявам, защото са десетки. Неголемеещи се хора, но актьори- големи величини.
Е - Татяна Лолова е малко по-едричка, Николай Бинев..., но не ръстта естествено е важното. Големите ни артисти и писатели са нашето богатство. Грехота е, че държавата ни се отнася към богатството си- хората като локомотиви в трета глуха.
К - А ако някой знае България, то е от хората на изкуството и спорта, които носят славата й. Не е от "големците", които основно се трудят как да "изнесат" България.

- Самоиронията ви също е впечатляваща. В семейния ви сайт е публикуван един много смешен колаж, на който съпругата ви е представена като трофей, а вие стоите зад разпънатата кожа на елен. Кой даде идеята за тази композиция?
К - Елена е мое "завоевание, моят трофей", с който се гордея!(смях). Вкъщи пък си имам подарени от бай Иван от с.Белица в Родопите истински еленови рога. Но не на убит елен, а сменени... Колажът наистина е чудесен! Автор е младият ни приятел Станислав Илев, който (заедно с Делян Михайлов) е и един от създателите на сайта ни lafazanovi.cult.bg
E - Страхотни млади хора! Дано да имат шанса да се реализират в България, да не ги изгони държавата ни, все по-зла мащеха за децата ни, а и за нас...

- Елена, известна сте като жена с невероятната енергия, способна да осъществи напълно сама проектите си. Какво ви коства да бъдете непрекъснато "във форма"?
Е - Благодаря за комплимента, но формата ми в момента е малко извън мен(смях). Все пак, наистина никога не се предаваме с Къци, гледаме да избутаме сизифовите си камъни на върха. Не за друго, там е слънчево.
К - Не обичаме мрачните сенчести места. Въдят се всякакви флори и фауни, които ни заразяват с апатия.
Е - На "върха" Къци има предвид високото, не ерархическа стълбица, а природна висота. Не обичаме да се ровим в дребнотемието и интригите, в грозното житейско битие. Макар, че не ни се разминава. До гуша сме в бит и глупости. Но се опитваме да го надскочим. Животът е толкова кратък, не си заслужава да го губим за дреболии. Нямям пред вид дребните радости на живота, разбирате ме.

- Семейството ви е изключително артистично, двамата с Кръстю наистина сте хора над битовите проблеми. Как го постигате?
К - С усмивка.
Е - С благородство и търпение. Но не винаги се справяме достатъчно добре. Когато забуксува нещо, оставяме го, направо го зарязваме. Не се вкопчваме на всяка цена в него. Което трябва да стане, ще стане. Не искаме да плачем за успех, който горчи. Защото, казва Труман Капоти, "най-много сълзи се проливат от сбъднати мечти". Ние обичаме да се смеем, да се самонадсмиваме, да се виждаме отстрани. Може да е "повреда" от това, че сме и куклени актьори, учени на гледат образа си отстрани.

- Над какво работите в момента, да очакваме ли нови приказчуни?
Е - Непрекъснато прекомпозираме и пригаждаме спектакъла си "За идиотите, които се набиват в очи-2" за всевъзможните сцени и места, където ни канят да играем.
К - Благодарим на почитателите си за верността. Изпълват залите, усещането е невероятно. Е, налага се да играем за билетчета на "неспособни" (Вазов) цени. Културните продукти вече не струват. Имаме 2 книги в "чекмеджетата" на компютъра ни. Косьо Щерев от Англия и верните ни приятели Стефка и Митко Михалеви от Бургас са готови да ги финансират, но на нас ни се губи смисъла... Книгоразпространителите ни изплащат по 45 книги за 17 месеца. В същото време сме подарили хиляди бройки от 5-те ни издадени книги досега. Не защото хората не искат да четат, просто тези, които искат, не могат да си купуват книги, нито билети за театър, не им остава след данъците, храната, топлото, светлото.
Е - Народът ни е смазан, постоянно смачкван, обезсърчаван. Опитваме поне с нашите усмивки да го насърчим. Но нас кой ще насърчи...

- Най-голямата жертва, която сте правили в името на работата си. А в името на семейството си?
Е - Аз съм "жертва" на обичта, на децата и семейството си. И само в тази обич е най-истинския смисъл на живототъркалутането ми. С Къци сме 20 години "бракувани" и за друго не ставаме. Затова да се жертваме... "първа радост е за меня".

- През лятото на миналата година бяхте на позакъсняло, но затова пък направено с много желание сватбено пътешествие с Елена. Какъв е най-яркият ви спомен от него?
Е - Всичко беше ярко. Прелестна компания! Чудесни места! Изобщо празник за душата! Пожелавам всекиму. Когато си на пътешествие, когато се откъснеш от бита, виждаш истинския смисъл на земното си пребиваване- пътуването- и във физическите , и в духовните пространства.
К - Благодаря на приятелите, които ни подариха незабравимото изживяване послучай 20 годишнината на семейството ни! Те си знаят кои са, няма да ги пиша, защото навсякъде ги съкращават, не знам по каква причина. Но, ако кажа името на някой мръсник, ще го публикуват 55 пъти по 5...

- Заради образа ви на вечен смешник имало ли е случаи, в които не са ви приемали сериозно, точно когато ви се е искало ?
К - Вие сега вземате ли ме насериозно? Е, там ви е грешката... независимо от отговора ви. Животът е многолик (смях).

- Какво ви огорчава и как лекувате раните си ?
К - С пара...-цетамол, с пара...-психология, с пара...-дентол... (смях). Абе във всичко, в което има пари, с него се лекуват "болките" ни. Безпаричието е болката и горчилката на талантливия ни иначе народ. А ние сме едни малки частици от него.
Е - Мизерията на всички фронтове тържествува. Как наистина да я лекуваш, освен със самонасмешка... , с пар...лива самоирония.

- Нееднократно сте играли пред публика в чужбина. По-трудно ли е да стигнете до нейното сърце? Канени сте и в Лондон, кога британците ще имат честта да ви гледат ?
Е - Първо ще играем в Дом "Витгенщайн" във Виена през февруари. Другите са само проекти. Като стане- тогава.

- Най-голямата жертва, която сте правили от любов към професията си?
К - Отслабвах.
Е - И аз.
К -Но разбрахме, че в очите на режисьорите сме клоуни и ни слагат все подплънки... тогава защо да сме слаби.
Е - Е, хубаво е да си елегантен, могат де те вземат за манекен на някое ревю, да се отъркаш в красавици... Е, нека сме различни. Килограмите не са мерило за талант, но пък в обемно тяло, казват, имало повече място за душа (смях)

начало

- Няколко думи за дома ви?
Елена: - Домът ни е нашата "мансарда на бляновете". Не защото е нещо изключително и фамозно, а защото е изстрадан. Скъп ни е с това, че в него са закопани парите на три поколения от родовете ни. Може да звучи разочароващо, но Домът ни няма с какво да се излафука.
Къци: - Съвсем семпъл е, с мебели от бял бор, потъмнели с годините.
Е: - Най-ценното у дома са децата ни, цветята, книгите и картините на Иван Газдов, Иван Кутузов и Атанас Нейков. Освен картините, подарени от приятелите ни художници, си имаме морски красоти - миди, рапани, рачета, морски звезди. Сред тях е офисът и репетиционната зала на Издателска театрална къща "Ела".
К: - Холът ни е и ателие за костюми и декори.
Е: - Не се привързваме към тухли и железа. За нас в чудесен дом може да се превърне всяко друго жилище или място, където сме заедно, където се събираме с близки и приятели, където са стотиците ни книги, в които безжалостно сме инвестирали през целия си живот общо от 95г. И бебе Гоги има в личната си библиотека вече 4 свои книжки, подарък от негова приятелка.

- С какво се промени ежедневието ви след появата на бебе Гоги Крис?
К: - Промени се целият ни режим и навици. Всички уговорки и работната програма се съобразяват с малкото човече.
Е: - То изисква пълната ни отдаденост и всеотдайност. И понеже си го гледаме тримата сами (близките ни са чак до морето), лишаваме се от всички други развлечения заради разходката, къпането и добрия режим на бебе Гоги. Е, понякога на смени отскачаме на коктейл, ревю, среща с гимназиалния випуск, поливане на нов приятелски дом, сватба и ресторант. И малкото човече ни прощава.

- Кой се грижи повече за него?
К: - Майка му. Майките винаги жертват и най-обичната си работа и всичко, всичко в името на децата си. Затова ние мъжете винаги сме им длъжници. Вбесявам се, когато чуя "просто домакиня", защото виждам какво геройство е да раждаш, отглеждаш и възпитаваш деца, да поддържаш дом и да не изоставаш в професията. Признавам си, че не бих се справил и с половината от всичко това и се възхищавам от силата на духа и характера, който носят жените.

- Бебето проявява ли вече характер?
Е: - Бебко проявяваше характер още в коремчето. От първия ден започнахме да откриваме неговите предпочитания и се съобразяваме с него като с голям човек, защото уважението е на почит при нас след обичта.

- Кой го къпе?
Елица: - На смени сме. Когато тати е на представление, къпем го с мама...
Е: - А когато Елица сгафи с програмата и се уговори за дискотека, моли приятелка да я замести.
Елица: - Нека и тя да се учи и да се радва. Гоги е толкова сладък.

- Пеете ли му песнички и какви?
К: - Имаме си пеещи възглавнички и играчки. Припяваме им. Бебе Гоги мноГого обича и песничките, които изпълняват деца. Елена му пее заедно с касетите и той пощурява от кеф.

- Откривате ли прилики между бебето и Къци?
Е: - Не и в голите главички, защото Гоги е с буен перчем. Момчетата ми си приличат по усмивките и любвеобилността.

- Какво то прави най-често?
К: - Спи и вероятно сънува хубави сънища, защото се събужда с усмивка, доволно и защо да не кажа щастливо, че е обградено с обич.
Е: - Друго по много може да не даваме на децата си, но на обич не се скъпим и те ни я връщат умножена.
Коя приказка ще му разкажете, когато започне да разбира думите?
Е: - Съмнявам се, че и сега не разбира, затова му разказваме от нашите засукани приказчуни от раждането. А с децата си общуваме от проритването в коремчето.

- А кои са любимите приказки на всеки от вас?
К: - Една от любимите ми е книжката на В. Буш "Макс и Мориц".
Елица: - Харесвам "Мери Попинз" от Памела Травърс, "Малкият принц" на Екзюпери и "Пълнолудие"-то на мама и татко. Чела съм я няколко пъти.
Е: - ... макар, че тя повече си пада по компютъра и книжките са на заден план. Казва ми - нямам време за друго четене, защото уроците са много дълги и неразбираеми. Една от любимите ми приказки е "Щастливият принц" на Оскар Уайлд, а напоследък гукането на сина ми е най-любимата ми приказка...
Бебе Гоги: - А гуу, гу е ка... гуа...
Е: - Искате ли превод?
- Как минава един ваш ден?
К: - Задачките в бита са повече, но милите часове с децата ми ги компенсират.
Е: - Най ми тежи безсънието и несвършващите дребошлаци, които трябва да се свършат покрай бебето и дома.

- Има ли всеки всеки от семейството любимо място у дома?
Е: - Елица е все пред компютъра, когато приключи с помощта за бебето. Къци си има любимо диванче. Аз съм постоянно с мъничето и всяка минута с него ми е любима, независимо на кое място у дома или в парка.

- Кое преобладава в дома ви - книгите, растенията, картините, записите с музика, филми, или смеха?
К: - От всичко има по много.
Е: - За книгите няма вече място...
К: - За цветята да не говорим. Няма къде да се стъпи, но не се лишаваме от никое.
Е: - Съжаляваме, че покривът ни не е пригоден така, че да го осеяме с цветя и дървета като къщата на Хундертвасер във Виена.

- На какво най-често се смеете?
Е: - Напоследък на етюдите, които разиграва Къци пред Гоги. Ще ми се да съм с вградена камера, за да улавям тези гениални измишльотини. Не могат да се повторят.

- Как създавате веселите си книги?
Е: - Моя безмилост е основния записващ. Историите се раждат спонтанно, хрумките са от тук, от там през разговорите ни, закачките и преживяванията ни. Къци е ненадминат в импровизациите, но предпочита да ги изговори. Аз имам търпение и нагласа да ги описвам. Моите истории потичат сами, когато седна да пиша нощем в тишината на първите часове на денонощието. Понякога ми се струва, че нищо не е измислено. Фантазиите, историите протичат през мен, аз само ги улавям върху листа.

- За какво какво спорите?
К: - Не и за политика.
Е: - Когато има такова лаладжийско предаване по телевизия и радио, спорим кой да го изгаси. На фона на житейската ни кашавица и бездънна криза не можем да гледаме с чувство за хумор на безумното предизборно дърдорене. У нас и политиката е чалга.

- Какви качества бихте желали да развиете у вашите деца?
Елица: - Все ми повтарят да гледам добронамерено, да уважавам мнението на всеки, да съм коректна.
К: - Като беше по-малка ни слушаше, но сега сама може да си изгради мнение, да вземе решение
Е: - Това мисля, че е наш успех - научили сме я на самостоятелност и отговорност.

- Как си представяте собственото семейство след 20 години?
К: - Усмихнато. С много внучета.
Е: - Да не се пръскат по света...

- Има ли забранени теми в дома ви?
Елица: - Не.

- Ако изведнъж спечелите 1 милион, какво ще направите с него?
К: - В лева или в италиански лири? Нека да е в долари. Ще го подържа в ръце и ще чакам тоя милион сам да ми подскаже къде да го заведа.
Е: - Сигурно ще го споделим с близките си. И ще отидем на екзотична екскурзия, където да се заредим с истории за нови книги, приказчуни и спектакли.
К: - Една част ще дарим във фондацията ни за изкуство "Оригинално" и ще осъществяваме с тях проектите, за които сега само мечтаем.

- Как си представяте идеалния дом?
К: - Примерно без ТЕЦ и съседи, на които да плащам парното.
Е: - Мечтаем си за къща с двор, задъхващ се от зеленина.

- Имате ли предпочитани цветове за мебели, стени, дрехи?
Е: - Всеки цвят носи свое настроение, уют, философия. Ако можехме да си позволим, бихме сменяли на няколко години всичко- и мебели, и завеси, и гардероба си. Обичаме да експериментираме, но засега си бленуваме само над списанията с лъскави корици... "Каза Вива", "Брава Каза" (италианските списания за обзавеждане), но с казване не става.

- Какво е най-важното, за да има хармония в семейството?
К: - Уважението и обичта.

- Кой има най-големи кулинарни заложби във фамилията?
К: - Елена е майсторката, тя може всичко, ние с Елица сме по разфасоването и покупките по списък.
Е: - И да не мога, импровизирам, трябва да се справя, кой друг.
Елица: - Баща ми прави ненадминати яйца... и сандвичи.
К: - Друго така и не успях да се науча. Жените около мен винаги са ме глезили. Пък има и бирарийки... Две кебапчета и съм готов.

- Какво е любимото ви ястие?
К: - Лафазаня , приготвена от Елена и Елица. (т.е лазанята им по лафазански)
Е: - Къци мрази кокошки и хвъркати. Не яде и братовчедите си фазаните. Някой ако го покани на гости, да знае...

- А питие?
К: - Зависи от мезето и настроението.
Е: - Обичаме чистите питиета и души.
Бебе Гоги Крис: - А гууу, га... гу
К: - Иска да каже "маминото мляко".

- Как се веселите - сами или с приятели?
Е: - Можем и сами, но обичаме да сме сред приятели.

- Как прекарвате свободното си време?
К: - Море, планина, напоследък Южен парк с бебешорската количка.

- За какво не ви стига времето?
Е: - Времето е подла величина, изплъзва ни се.Най не ми стига за мен самата.
К: - Трябват й поне по 33 часа в денонощие.

- Къде ще прекарате ваканция- мечта?
Е: - Във Венеция, Флоренция или екзотичен остров.

- Какви подаръци си правите?
К: - Най-хубавия подарък, който ми направи Елена за 40 годишнината ми е лъчезарния син.

- Имате ли предпочитани тв предавания?
Е: - "Уникум", нашето лафторско предаване, което направихме за Канал 1 преди 1 година и половина. Предпочитаме го излъчено пред заключено в бокса. Но... уви, дори не знаем каква е интригата, която се върти около него. Май ще е добре да съберем приятели на коктейл послучай непускането на "Уникум". А тук в книгата сме вместили сценария му, поне да си го четем. Направо сме си уникум отвсякъде!
К: - Не ми се говори.
Е: - Гледай радио и слушай телевизия! Избери сам! Избори 2001... стоки, които не можеш да си позволиш.
К: - Спрете я, защото тя може да си засуква безкрай.

- Имате ли домашен любимец?
Елица: - Бебе Гоги е най-сладкото маймуняче, нашия домашен любимец.
Е: - Обичам животинките, но предпочитам да отглеждам деца, един ден внуци. Иначе галим по улицата чуждите кучета и им се радваме.

- Любимите ви книги, филми, музика?
К: - "Швейк" на Хашек, "Усмивки от старите ленти".
Е: - Книгите на О`Хенри, Оскар Уайлд, Кърт Вонегът, Радичков, Валери Петров, Петя Дубарова. В зависимост от настроението си слушам различна музика без чалга и ритми с ала бръснарски терци.
Елица: - С мама и татко харесваме всички филми на Робин Уилямс.
Е: - Защото с чара и добротата си прави всяка история привлекателна, дори да не е връх на изкуството.

- Как се насочихте към актьорската професия?
К: - Като гледах филмите на Луи дьо Финес и Чаплин. Исках и аз да разсмивам децата в салона като тях.
Е: - Аз се влюбих в театъра от спектаклите и актьорите на Бургаския театър. Гледах всичко и знаех текстовете наизуст. Бургаският театър през 80-те години за мен беше магия.

- Кои са любимите ви роли?
К: - Дон Кихот, Калибан, Дойката, Тартюф... май си обичам всичко почти.
Е: - Ролите всъщност са част от истинския живот на актьора. Аз напоследък съм изпълнителка на собствените си идеи, написани, изрежисирани, продуцирани, организирани. Опитвам се да се справям с всичко от А до Я в Издателската ни театрална къща"Ела", защото в лицето на Къци имам чудесен партньор и приятел. Обичам всичките си спектакли и роли.
К: - Играе ми се Швейк и в качествени филми.
Е: - А на мен- Ана Каренина. И героините на Шекспир. Също бих написала сценарий за филм специално за Къци и бих го изрежисирала. На сън поне съм го правила и много се смях, забавлявах.

- Бихте ли направили авторско семейно предаване по някоя от националните телевизии?
К: - Разказахме ви за "Уникум". То е и такова- семейно, защото го направихме с Елена, а случайно с нея сме бракувани...
Е: - ...И вероятно затова са ни бракували предаването.

- Как се разтоварвате от напрежението?
К: - С децата, пред хубав видео филм, но през последните месеци не остава време за разтоварване.
Е: - Все нещо ще измислим.

- Имали ли сте бели петна на сцената?
К: - Случвало се е. Веднъж като видях една жена да спи и похърква пред мен, забакнах. И суфльорката не подава текст, мисли че съм решил нещо да импровизирам с муцки, защото по принцип не ползвам суфльор. Три пъти се препотих.
Е: - И аз помня едно бяло петно, но върху него изтече текст, който не бях учила, нито чувала. Шегата настрана. Беше потресаващо и вълнуващо. Случи ми си на представление на "Разгневена нестинарка" по Петя Дубарова в Театър 199. Свършвам песен и трябва да започна стих, но правя стъписваща пауза, защото в мен звучи друг стих. Започвам го на глас. Казвам го и си давам сметка, че нито съм го учила, нито съм го писала, нито съм го чела у Петя, но го рецитирам. След спектакъла момчетата на звук и осветление ме питат защо не съм ги предупредила, че включвам нови неща. Не можах да възстановя стиха, но какво друго усещането да имам освен, че нещо свише се промъкна за минути през мен.

- Вашата тайна на успеха?
Е: - Тайна.
К: - В кариерата успехите са измамни.
Е: - Най-големия успех за един човек е да успее да запази добротата си във все по-озлобяващото се ежедневие сред отчаяни полудяващи хора.

- Бихте ли насочили децата си към актьорската професия?
Елица: - Съветват ме да не рискувам, мисля че са прави.

- Най-смешната случка от студентския ви живот?
К: - Прочетете и си изберете "най" от книгата ни "Пълнолудие". Пълно е с такива.

- ВИТИЗ ли ви събра?
Е: - ВИТИЗ е наша професионална и семейна съдба. Харесахме се в края на втори курс и се оженихме в трети, за да не плащаме две квартири, защото и без друго живеехме само в една. И така почти 18г., не е за вярване.
К: - Щото тя се чувства на 20. Един доктор й каза, че като по учебник след раждането е свалила 15 години.
Е: - И качила n килца, така че уравнението става с много неизвестни.

- С какво ви привлича партньорът?
Е: - С незлобливост, със щедродушие и доброта.
К: - С красота, с чувство за хумор, ум, грижовност и човечност. Не съм се и надявал, че такава красавица ще ми обърне някога внимание. Аз бях едно стеснително пухкаво момче...

- Кои са плюсовете и минусите на вашата половинка?
Е: - В плюс си имаме по десетина бръчки и сатурнови поясчета от шишинки. Минусите на Къци са в растителността по пистата на главата...
К: - А тя да не ме подтиска смени къдриците до кръста с прическа ала гарсон.

- Какво бихте променили в себе си, ако можехте да се преродите?
К: - Джобното си състояние. За да мога да пътувам с Елена и децата си по света.
Е: - Ако се прераждаме, друг решава какво да се смени, така че аз не си правя труд да си намислям, за да не остана разочарована.

- Имате ли талисмани? Суеверни ли сте?
Е: - Децата ни са нашите талисманчета.
К: - Нося си снимчиците им. Понякога се хващам в суеверие...
Е: -... но то при нас не е постоянна величина, иска да каже Къци.
К: - Случвало се е да чукаме на дърво...
Е: - ... и да подръпваме ухо. Но не тънем в суеверни страхове. Всичко е начин на мислене. И болестите ни са дрехи на мисълта. Ако в душите ни няма смут и несигурност, то и черната котка пред нас е просто едно изящно животинче. Опитваме се да бъдем щастливи с малкото, което имаме в бита, защото в сърцата ни е препълнено с каквото ни е нужно.
Бебе Гоги: - А гу,га,ка...гуу,а гуу... *
Елица: - Така си е

_______________________________
* Стига сте Гоговорили, гладен съм!

начало

- Успя ли вече да ви се случи нещо ново през Новата година (1999)?
Кръстю: - Да, "сдобихме" се с една чисто нова тийнеджърка! Дъщеря ни Елица стана на 13 г. (на 27 .I.) А държеливото ни засега "тийнеджърско" семейство прескочи своите зрели 15г. (на 29.I.)

- Каква си я поръчахте последната година от хилядолетието? Какво остана за довършване в стария век?
Елена: - Годините ни моделират. За да сме щасливи, трябва просто да им се подчиняваме и да разкодираме посланията им. Всяка преживяна година, всеки вдишан ден и жив наш час е дар свише. Радваме се на всичко, каквото ни поднесе животът. Благодарим и за изпитанията.
Кръстю: - Понякога ни смазват тия изпитания, но не им се оставяме за дълго. Пропускаме ги през сърцето си като опит. Дори, когато горчи и боли от предателства и злини, повтаряме си магическото "Всяко зло за добро". Изстискваме смелост да се усмихваме и на най-тежките беди.

- Как се измислят приказчуни?
Кръстю: - Приказчуните са лафалафски приказки родени в рошашави крачуни. Измислят се с кеф.
Елена: - С тях си чешем фантазията и езиците. Големи "езичници" сме.

- Кои са книгите до главата ви в последно време?
Елена и Кръстю: - Законници, конституция, Наредба 6 от Закона за териториалното и селищно устройство, Справочник с БДС... Когато се оплачеш от мента, у нас не питат как специалистите са го приели, а попитат - вие къде сте гледали! По тази логика, ако решите да се качите на самолет, трябва да имате диплома за авиатор и да гледате летеца в ръцете дали управлява машината правилно. Ако се окаже пилот - менте, да скочите с парашута си преди измамникът да ви е пребил. Иначе сам ще сте си виновен, че се глезите с качване на самолет. Нашенски "Параграф 22".

- Очаква ли ви някое ярко явление на театрална сцена, с участието на Кръстю по всяка вероятност...
Кръстю: - Животът ни извън сцената е такъв абсурден театър, че дори изкуството изглежда по-реалистично и очаквано, по-предсказуемо. Животът ни така се сложи, че упражняваме актьорската си професия денонощно.

- Как ви мина мисълта за семеен театър?
Елена: - Театърът и издателската ни къща "ЕЛА" съществуват от 90-та година. Осъществили сме няколко спектакъла "Разгневена нестинарка" по Петя Дубарова, "Засукани финтифлюхани приказчуни" - куклени игри по едноименната книжка "ЗФП-1", спектакъла "За идиотите, които се набиват в очи" по Хашек, Алън, Ерофеев. Подготвяме сценария за най-новото ни представление "Интимни беседи по онзи въпрос". Кога ще се осъществи на сцена, само някой доброжелателен спонсор знае... Фантазиите ни плачат за пищност, а тя е немислима без (...) всеки знае какво... Не ми се лафори.
Кръстю: - Натъжаваме се. Животът ни се изнизва. Ние през повечето време само си мечтаем да осъществим една стотна от идеите си, а осъществяваме една хилядна...
Е: - Добре, че са поне книгите ни. В тях записваме нещата, които нямаме възможност засега да реализираме на сцена или екран.
К: - Но, дай Боже, един ден нещата тук да се променят...
Е: - Обаче на колко ли години ще са тогава внуците ни?
К: - И споменът, за това че сме били артисти, дали няма да е по-пясъчен от пясъчния часовник, който Елена ми подари за последната ни премиера...

- Ще успее ли най-после някой "да извади душата" на Кръстю?
Е: - Това вълшебство също не се отдава всекиму. Преди години, когато правихме с реж. Ю. Огнянова спектаклите в Смолян "Театрален дует", "Последният ординарец" и "Процесът" на Кафка в НДК, това бяха невероятни актьорски полети за Къци и за мен.
К: - Елена има невероятната енергия и дух да осъществява сама свои собствени проекти. Има шанс да осъществява своите собствени идеи, а не да е само изпълнител както в повечето случаи съм аз. Семейният ни театър и издателство е едно уютно пространство, в което двамата реализираме своите замисли, макар да имаме средства за много малка част от тях. Затова основахме с наши приятели бизнесмени фондацията за изкуство "Оригинално" и се надяваме все някога да открием своите меценати...
Е: -Всеки ден си напомпваме надеждата!

- Имате ли си определение за суетата?
К: - Един приятел ми каза: "И да приемаш подарък и да не приемаш, все е човешка суета!"
Е: - Излиза, че и Суетата е суетна и има безброй проявления. Суетата е изплъзваща се величина.
К: - Осуетява всичките ни опити за точни определения.

- На какво помага и пречи суетата?
К: - Не знам.
Е: - И аз.
К: - Но тя ме кара постоянно да се поглеждам във витрините дали не съм рошав, когато вървя по улиците и ми се усмихват непознати...

- Вие как се спогаждате с "личната си малка диктаторка" (суетата)?
К: - Надхитряме се взаимно.
Е: - Правя се, че не я забелязвам. Но когато се оглеждам в огледалото, винаги зная, че тя наднича зад рамото ми и е готова да ме укори за всяка небрежност. Професията ни ни поставя на оглед като на сцена дори, когато сме на улицата, затова ни се иска да изглеждаме добре. Е, след блъсканицата в тролея, омачканото (бръчиците )и по дрехите и по лицата ни са все по-много...

- Кръстю доста се преобрази в последно време. Някоя нова роля ли е причината или нещо друго го топи?
К: - Опитвам се да бъда елегантен, за да изпробвам и друг актьорски натюрел. Няма само Чочо да играе любовници!

- Как се живее с чешит като Кръстю?
Е: - Непредвидимо. Но е интересно... Уютна душа е Къци. Но знае и как да ме държи "на педал". Винаги сякаш ме изпитва и... Налага ми се постоянно да съм "на ниво".

- Кръстю за жената в живота си...
К: - Обграден съм от жени - съпруга, дъщеря, майка, сестра, тъща, балдъза и още любими жени, които се грижат постоянно за мен. За всички имам място в сърцето си. Направо съм глезеник на жените около себе си.
Е: - Да, отглеждаме си го като дечко. Упорито се пази от порастването.
К: - Дано жената не ми го казва това с укор, защото тя е същия непоправим и нараним хлапчо, но се прави на силна Лъвица. Нали е майка - закрилница на дома ни, а и няма кой друг да се бори за оцеляването ни. Но детското и доброто в себе си и тя не предава. Може пък в това да е тайната на таланта.

- Как си почивате?
Е: - С вицове, със смехорески - смешни истории. С хубава книга. С тийнейджърско бърборене с Елица.
К: - С хубав филм. С разходки из планината. В компания с приятели...
Е: - Сред приятели с истински бандерол (не с бандитрол ).

- Кои са основните ви различия?
Е: - В прическите.

- Успяхте ли и доколко да си заприличате?
К: - И още как. Понякога, преди да задам на глас въпроса, Елена ми отговаря...
Е: - Нали няма да ни попитате дали сме опитвали да си изневеряваме тайно. Трагикомедия. Горко на евентуалните външни участници...

- На какво се смеете?
К: - На себе си.
Е: - С Елица смятаме, че Къци е ненадминат разсмивач. Той не може без публика. Ние двете сме му най-вярната под ръка.
К: - А аз съм им безплатната забава...
Е: - Безплатна ли?!
К: - Започват пак женското настъпление! Добре, отплащат ми се с гозби. Голям чревоугодник съм. Ставам лош, когато съм гладен и... излъган също.

- Какво ви огорчава най-често?
К: - Измамниците, които се вмъкват в живота ти, пият обичта ти, ухажват те, заради гъдела да те имат за свой човек, с едничката цел просто да ти приберат паричките и да измъкнат девиденти от "показването" си с теб.
Е: - Приятелите-ментета са ни болката от години. Да се смееш ли или да плачеш?! Има нещо (доста) гнило в нашата ДанДания (България), но всичко остава за сметка на прецаканите жертви. От слободия и демокрЯсъция, май?, както обича да ни намига един вестник. Остава и един грозен извод - тази наша държава май? не заслужава нито талантите си, нито новородените си, нито един от гражданите си!
Останалото е... избори. Но все повече без нас..., без нас..., ако продължава.
Пълнолудието продължава.
И Тук. И Там.
Продължава филмът на ужасите и безумията. Некадърен филм. Искаме да се махнем от тази Нелепиция, но нали е и наша тази земя... А друга Земя няма...
Тъжна смехореска. А ние нали сме смешници, от нас се очаква да разсмиваме. Но когато смешниците ги разплакват, " млъкни, сърце"...
К: - От суета, може би, ни се прииска да отправим покана от вашата трибуна до онези, от които зависи най-сетне нещо да се промени към добро.
Е: - Инвестирайте във възпитанието и културата
К: - Инак ще става все по-безсмислено за всички ни.
Е: - Никак не смешни неща ни се случват. Понякога сами се чудилкаме на себе си как имаме още сили да се усмихваме.
Всъщност имаме една тайна. Вързали сме си усмивките на ластик, за да се връщат винаги при нас, дори когато ни напуснат...

- Пожелание към читателите на СУЕТА.
К: - Да оцелеем и да се усмихваме.
Е: - Да се усмихваме, за да оцелеем. Животът понякога е чаровен мошеник и какво по-интересно от това да играеш с него по собствените му правила.
Дори и заради едничката суета - да излезеш победител.

начало

- Оценяват ли хората чувството за хумор? Като казвам хората, бих отделила специално внимание на жените - намират ли те това качество за привлекателно и за секси?
- Попитайте жените, те наистина са по-прекрасната част от хората. Аз не използвам чувството си за хумор или шегите, за да "свалям", така че не зная дали е секси. Но жена ми определено казва, че ме обича усмихнат, а не начумръцан и мърморещ, да й се доверим. Впрочем, мисля че имате грешна представа за мен като човек- аз съм усмихнат, комедиен актьор, но съм тъжен човек. Все по-тъжен, защото живея сред тъжни и смачкани от бита хора. Чувството ми за хумор е спасителен пояс за удавник, не лавров венец на победител.
Абе, изобщо, май парите са по-секси от всяко чувство, по-привлекателни и всичко по! Иначе красавиците щяха да се лепят по комедиантите, а те откриват сексапила в джобовете с паричори, независимо от дизайна. Не е нужно да търсим помощта на агенция за социологическо проучване. Процентно "смешниците" губим рунда с огромна преднина за опонентите си. Съжалявам, ако ви разочаровам, ако не защитавам тезата ви смехът е секси. Но е забавно! Поздравявам ви за рошашавия поглед към нещата от живота ни. Допада ми. Цулевам ви ЕВАнтуално, ако ми разрешите с най-сексито си усмивка.

- Има ли случаи, в които чувството за хумор помага и кога то може да пречи?
- Няма такива случаи- да пречи! На мен винаги ми помага. Но ако насреща си имаш свинкс без това чувство е доста нелепо… За свинкса. Аз си се кефя и наблюдавам. Разбира се- мярката- тя е много желателна!!! В първите секунди преценяваш компанията и реагираш според средната майтапопоносимост. Не искам да ви заблуждавам, че смятам хумора за всесилен. Важен е, но както казах, за спасение, а не за успяване в делата. Ето, аз ще ви призная, че усещам повечето хора да ме приемат несериозно. Казваме ние "смешниците Лафазанови", че търсим Генерален спонсор за идеите си, за неосъществими проекти без бизнесподкрепа, и ми се усмихват. Сериозно смятат, че като съм бил по-известен, трябва да съм по- богат. По-богат съм- на приятели. Но идеите ще чакат, докато някой ми повярва!
(подкрепям с примери, както ме помолихте - откъси от лафторските ни книги "Пълнолудие" и "Уникум" от Елена и Кръстю Лафазанови):

Куче
В Южния парк сме. Смрачава се. Любимото ни време за семейна разходка.
Изведнъж към мен се спуска с радостен лай огромна немска овчарка, подскача пред краката ми и върти опашка. Господарката вика след кучето си:
- "Ела тука, Джина. Не е той!"
А към моя милост Къци, подхвърля безмилостно:
- "Извинете, господине, кучето ви припозна!... Бързо тука, Джина! Не е той, ти казвам. Побърка се от тая телевизия! Не е смешника, ти казвам!"
............ !?!

Лудичкото
Село Белица. Влизаме в селската кръчма.
Пием по една натурална газирана вода.
Вътре са само младата кръчмарка и Лудичкото на селото. Пием си водата на тераската над реката, гледаме рибите в прозрачната вода, водните змии, радваме се. С гледане на природни красоти се отморяваме от грозотиите на градския пейзаж. Романтика.
На тераската има две маси. Лудичкото е вътре, говори си нещо с кръчмарката, но по едно време излиза на терасата и сяда на съседната маса до нас. Зяпа ни в чашите:
- "Бате, вий що пийте вода в кръчмата, вода а? Пари ли нямате?"
Къци - "В тая жега не ни е до алкохол."
- "Мен пък като ми се стопли отвътре с ракията, по-ми е ладен въздуха... ха-ха!"
Питаме го:
- "Как се казваш?"
- "Борко Лудото".
Елена - " Ходиш ли на работа?"
Борко - "Косим ей оназ ливада, но сега е кръчмяно време, едене, пийване."
Елена - "Има ли много змии в тревата? Не те ли е страх?"
- "Трепам ги, щот ми е гнус от тех. Пух-пух с косата! Ама некои бегат.Бате, дай 500 леа за една ракия..."
Кръчмарката чува и ни прави жестове: В никакъв случай!
Къци - "Нямам пари!"- казва го в изпълнение указанието на кръчмарката.
Борко - "Ам, нъли преди малко каза, че имаш... що ме лъжеш ся? Аз кат съм луд, да не съм глупав. Мога да пия ракия, да не съм болен. Дай 500 леа, бате, докато си жив, ще те споменавам!"
Къци - "Не може, ще се напиеш, как ще окосиш ливадата?"
- "Няма да се напия. Купи ми с ракията и мезе."
Къци - "Абе, ей, хич не си луд ти, ами май се правиш!"
- "Луд съм, даже и пенсия имам."
Къци - "Изпи ли я вече?"
- "Ти сега кво, интервю ли ще ми земаш?"
Избухваме в смях. Кръчмарката се присъединява:
- "Той преди малко ви позна, г- Лафазанов. Каза, че сте от телевизора и преди няколко дни пак ви гледал. Затова дойде да се запознае с вас. Борко, остави хората намира!"
Борко - "Хора, пък не дават 500 леа за ракия." - пули си очите Борко, криви ръце, тиковете му се засилват. Той видимо започва да подчертава недъзите си.
Кръчмарката - "Борко, не те ли е срам!"
Борко - "Бате, ще ми купиш ли ракия?"
Къци - "Хайде, стига, мълчи!"- притесняваме се вече не на шега.
Борко - "Ще ми купиш ли тогава една салата без ракия?"
Кръчмарката пак се намесва:
- "Казаха ти - не досаждай, ела тука и мълчи!"
Борко - " Айде,бе, купи ми една салата да ми запушиш устата да млъкна, де! "

- Кои са сериозните неща в живота, над които не може да се смеем, или просто няма такива?
- Над всичко може да се смеем. Стига да имаме корава душа да издържим гаврите на живота. А не да търсим спасение от болката и безумието му в смъртта. Потресен съм колко много хора посягат на живота си, смазани, обезсърчени, поболени от безнадеждност. Ние артистите опитваме с усмивки да помагаме чрез изкуството, но това е фина духовна помощ. Някой трябва да помогне да се промени жалкия ни бит. Само дето не виждам някой да иска да помага. Почти всички като се докопат до властта получават перде на очите от безразличие и пъшкул около сърцето от безсърдечност. И само ги интересува как да откраднат повече. Колко смешно!?! Народът ни изпуква… от смях!?!
Много е секси, нали! Надявам се, да не ми се разсърди някой.

Историк
Родопите.Вървим от гр.Лъки към с.Белица.
Срещаме един мъничък попрегърбен старец, с чорапи и навуща кръпка до кръпка, с галоши, подпира се с елова тояжка и къса иглики, минзухари и едни особени мъхести цветя, на които той вика "котянца". Поздравяваме го:
- "Добра среща, как се казваш?"
- "Яз съм дедо Реджеб, Гълъб ми викат некои, от едно време имаме си по неколко имена, сине. Де сте ръчнали да одите пешак?" (отново с извинение, че не успявам да предам звучния чуден родопски диалект)
Елена - "Поход правим, радваме се на планината, дядо. А ти къде, какъв си, горски да не си?"
Дядо Реджеб - "Историк съм яз. Ходим и ровим по баирите с тоягата, ровим разна история - Показва ми букетчето, което е събрал. - Ти имаш ли си "котянци", на, сине, земни едно, кво йе хубаво, нали? - После към Къци - Земни, сине, и ти да имаш "котянци", фати де, не се дръпай. Па на ней (сочи мен) го подари, то туй миче ти мязга, лика прилика сте си..."
Е - "Мязаме си по дебелина - смея се. - Затова сме дошли тука да отслабваме."
Дедето към Къци:
- "Ой, не мойте, сине, шъ си повредиш булчето! Вий отде сте?"
Къци - " Засега... от София."
Дядо Реджеб - "Сойфия. Имам да им реквам нящо яз на "уйнез" (показва нагоре с пръст) от Сойфия. Айде вас да въ питам. Що "уйнез" отгоре толкуз млого крадът? Яз разбирам да открадеш да съ наядеш, ам те не крадат толкуз. Инък за сите ни щеше да има и да хартише биля. Млого крадат, сине, нъл млого? И що крадът, сигур нема кво да работат? Безработни млого имало в града."
Е - "Безработните, деде, не крадат, а тия дето имат най-хубавите службички."
Дядо - "Те де, те, яз се праим уж на ударен от гръмялницата..., не знайш ли кво е тва гръмялница - дет святка и гръми при дъжд, сине... Знам яз кой праи гьопка на парата и хлеба."
Е - "Гьопка?!"
Дядо - "Зер, гьопка от банките... Гьопка... ли не знайш. По нашенски да открадеш."
Е - "Да си "гепнеш", значи, да удариш кьоравото..."
Към Къци:
Дядо - "Умна ти е булката, сине. Тя и мойта беше умна, ама беше мъненка. Не каба жена кат твойта. Умна, умна, па взе та зглупи да умре преди мен! Та мъ остави да самувам кат куйкувица... Искаш ли още едно "котянци", земи ги сичките, яз шъ фанем други, тез не бягат кат дворските котянца. В Сойфия кога шъ ходите? Кажите им на "уйнез" хаярсъзи по-малечко да крадат. Те по колко, сине, гьопват? Сигур по цяла торба!?"
Сочим на дядото една триетажна голяма къща в селото:
Къци - "Гледаш ли я тая къща, дядо, от тухли е. А ти си представи, че е построена от пачки пари, пара до пара и то от зелените, американските, дето струват 2000 пъти по-скъпо от нашите. Ей, по една такава къща, зидана от пачки, си изнасят някои. И тия пари вече ги няма в България."
Дядо - "Бре, че то по-лошо, отколкото сметах яз. И що им требват толкуз пари бе, сине, нали и "уйнез" една уста и един гъз, шъ прощаваш, имат? Да немат пет усти и седем гъза!?"
Елена се включва:
- "Абе и тоз, дето краде много, и той е за ожалване да знаеш. Краде, за да храни челяд, дядо Реджеб. Храни синове, щерки, зетьове-олигофрени, внучки, безработни жени, майки пенсионерки, че и любовници (те му минават за братовчедки), всичката роднинска гмеж на неговата "гьопка" чака, щото никой друг не работи, не може сам да си изкарва хляба, от мързел."
Дядо - "Че той ако умре, те ще му излапат парите и требва сетне те да праят гьопка. Тц, тц. Глей как било!"
Е - "Точно тъй е! Един гьопкаджия сега, отглежда 9-10 бъдещи гьопкаджии..."
Дядо Реджеб ми се смее мило:
- "Амчи, теб ти ареса нашта дума гьопка, сине..."
Къци - "Тя много ги харесва тия думи - засукани финтифлюхани!"
Дядото не разбира:
- "Ко рече, сине?"
Къци - "Хайде, със здраве, пак ще се видим!"
Дядо - "От мен им кажете на "уйнез" горе в Сойфия, тъй и тъй дядо Гълъб - Реджеб пита, що не идите на село да рабтите. Ако крадете, де, от немане кво да прайте, де? Идите на село - кози има да съ пасът, кравички да съ доят..."
Мисля си. Те "уйнез" , мили дядо Реджеб, друго си имат за доене - хазна. Гледай си ти кравичките и рахат бъди. Ти си щастливец! "Уйнез" не са за завиждане... Знаеш как е при доенето. Доиш, изцапваш се, миришеш на... каквото си доил и няма как да не те подушат... все един ден.
Тогава "млякото" ще им се види черно.
Но какво от това... впрочем???
Страната ни нали ще е разпарчаладосана на парчони? Приятелите и децата ни ще са избягали по чужбините, щото тук вече и киселото мляко не става... истинско, българско! Всичко ще е само ментета и заместители! Държавката ни ще е издоена, сдъвкана и изплюта, употребена и захвърлена.
Ще си я ползваме втора употреба. Ще си живеем животеца втора употреба. И снегът ще вали направо мръсен..., ще вали ланския сняг - вече употребяван веднъж. Ще вали сняг втора употреба.
Усмивките ни ще са все по-тъжни, извадени от нафталина, усмивки сякаш втора употреба. Чувствата ни - втора употреба, мислите ни - втора употреба... А хубавата ни земя...?
Кой ще я "употребява" после?!
Съвсем се забайхутих!
Като се прибера, казвам си, непременно ще си поплача, за да ми олекне, сега не е хубаво да ме гледат по пътя така...
Дядо Реджеб май все е гледал подире ни и е чакал да се обърнем. Щом се обръщам, ми помахва с ръка. Фокусът на очите ми се размива.
Къци - "Ельо, и ти, защо плачеш сега!? Срещнахме един хубав човек, истински..."
Е - "Българин. Чу ли го, Къци, какво ни каза? Реджеб съм, Гълъб съм, мохамеданин съм, но съм си българин."
-----------------------------------
Какво да кажа повече? Понякога ме задавя в гърлото това чувство за хумор, защото много народ го разбира криво и се майтапи с нас, с целия ни народ. Така че, като монетата и хуморът ни е двулик. Аз се надявам, че моят е за радост. Аплодисментите на публиката звънят в актьорските ни уши като чисто злато. Но няма банка, с толкова човечно чувство за хумор,че да ни ги осребри.

начало